Последната цигулка
Ужилено от лъч око на залез,
затваря се и в мекото му гърло,
сияние се мята на талази
и търси изход да се върне.
Дойдох да споделим една посока.
Прободен е часовникът – изтича...
Стоплѝ ме! Зимата ще е жестока,
но като смелото кокиче
покълна ли на пролетта в сърцето,
посоката с дъгата ще се слива.
Заспива като къпано небето
в пижама от кармин до сиво.
Дойдох да споделим една въздишка,
а с нея хиляди се народиха,
но аз ти казвам, че не искам нищо,
нощта и дланите ми стигат…
… Бере душа под залеза затрупан
часовникът. Скрибуцане?! Оттук е –
след рокля на слънца и летни чувства –
южняк с последната цигулка.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
