Последния ми летен стих
Димят в очакване стърнища,
та семена да приютят,
а аз не чакам вече нищо,
а Месецът е тънък, млад.
Опитва нещо да ми каже,
но тихо, че ветрецът спи
и синя локва на паважа,
сънува птици и липи.
Далечен спомен тихо пръска,
по клепките ми златен сън.
А есен шарена и дръзка,
умът ми мами там, навън.
Ела и с цвят ще те закича,
жълтици ще ти дам дори.
До сутринта ще си момиче,
ще пием с тебе - до зори.
Ще видиш – кадифен е мракът,
в трендафила – непрецъфтял,
едничък славей – тебе чака,
как мъничко не ти е жал?
Ох, жалбата ми е за лято –
до зимата ще ме държи.
Не вярвам, циганко, когато,
даряваш щедро сто лъжи!
Че славеите отлетяха,
виж и ветрецът си мълчи
нощес търси си друга стряха,
покрий лъжливите очи.
С мъгла и облачни воали
измий ги с нощната трева.
Дано прогледнат те... Едва ли...
Все си самичка, затова,
защото лъжеш и за трима
и уж си сладка, а не си.
В сън лятото ми ще го има,
ти вдън горите отнеси,
торбата си с фалшиво злато
и шарените си поли...
Върни се ако и когато,
душата спре да ме боли.
Ако не съм го изгорила,
последния си летен стих,
ще ти го дам. Дори насила –
едничка думичка : Простих!
© Надежда Ангелова All rights reserved.
