Последното вричане
С последното вричане куршуми изстрелях.
В десятката точно челото улучих.
Във огнени пламъци като лист потрепервах.
Изгарях, съзнала, че просто... се случи.
Веднъж е обречено с душа да се люби,
тогава сърцето веднъж се зарича.
Забива куршумите, съзнало, че губи,
но даже тогава любовта не отрича.
Кого да излъже, че това си е приказка,
която сънуват звездите във нощите.
Сърцето ми страда от нелепа безсмислица,
да лъже себе си, и най-вече другите.
Споделям с луната, звездите и слънцето,
и даже на тях им омръзна да слушат.
Не мога любовта да прикрия в сърцето,
когато по вените чувствата тичат.
И нека убият ме с камъни тези, които
дори и веднъж така не са любили.
Душата ми птица е, ще литне в небето
с крилете на свойто сърцато заричане.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
