Посока любов
Когато ти съня ми тих открадна,
изсъска с глас студен и делови
съдбата ми – и зла, и безотрадна:
– Е, скъпа, щом ти стиска, то върви!
Не се замислих даже. Кратък миг и
побягнах боса. Пътят – трън до трън.
А нощем сови, денем сто авлиги,
ме водеха към теб и моя сън.
Препъваха оплетени по змииски,
нозете ми отровните сплетни,
но знаех, че посоката ми ти си...
Препъват ли те – шепнех си – литни!
И вятърът за миг не измени ми,
с криле ме пази и от поглед лош,
повтаряше красивите ми рими,
завиваше ме с думи нощ след нощ...
А свършеше ли пътят, по пътеки
повеждаха ме скалните кози.
Повтаряха ми: Сипеят нелек и
все каменист е, зная, но пълзи,
запъвай ти на всеки остър камък
петите боси. Нищо, че кървят.
Обичаш ли, повярвай – страшно няма,
а стигнеш ли... то ваш е този свят...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
