Посветено...
А някога бях скитница, която проси любовта ти,
като сираче скривах се под твоето крило.
Усещах сгушена във теб мощта ти,
при тебе чувствах своя сигурен подслон.
Прегръдките ти бяха неприкосновеният ми храм,
очите ти – благословените икони.
И аз пред тебе като образ глух и ням
безмълвно, пламенно за нас се молех.
И днес съм пак бездомница злочеста,
блуждаеща, безсилна търся своята пътека
и нося спомените като кръст на своите плещи,
презирам всяка следваща предложена „опека”.
И от всеки минувач различен
събирам гневно аз частиците от тебе.
Язвително наум последните ти думи сричам
„Нека всеки по своя собствен път поеме”
© Даниела All rights reserved.
