Посветено...
Люлякови, казваш, ми били очите?
Погребаните нощи виждаш в тях...
Но ти не знаеш, че това е от сълзите,
защото егоистка неведнъж за тебе бях.
Копнежите си често посещавах,
но само в късна вечер - насаме...
Тогава и честта си угощавах
и ближех рани, като мъничко вълче.
А твоето лице потъваше в усмивка,
сънувайки любимия си през нощта,
не даваше на щастието си почивка
и си разстилаше безчувствено мощта.
Не малко пъти те преглъщах,
смирено свеждах поглед и мълчах,
аз всички лоши помисли изпъждах
и с болката си розови мечти тъчах.
Ти никога не осъзна как нараняваш,
как ти, царицо, ме поглеждаше с насмешка,
не се и умори с усмивка да ми споменаваш,
че бях и пак ще бъда твойта детска грешка!
© Симона Гълъбова All rights reserved.
Знаеш,в мое лице какво можеш да намериш винаги,така че горе главата 
