Посветено
"По-добре сам, отколкото зле придружен”
Задвижен надолу по стръмната ос
от своя прогнил механизъм.
Ментално съблечен, лирически бос,
живеещ във чужд организъм.
Току се надига в мълчанието вик,
в морето от ярост потиснат.
Самотната нощ на един паразит –
отблъснат и леко замислен.
Научен да вижда далеч през света:
нанякъде, без да е нужно.
Треските в очите, смущения в слуха…
Баналното станало тъжно.
И както се гърчел в душа на поет,
го смачкали с думи бездушни.
“Какъв ли е тоя нещастник проклет,
да вярва, че щастие ще случи…”
Но нямал той избор, останал си там.
Видял, че в душата е топло.
И спомнил си – някога чул, ей така,
че всеки човек е животно.
© Константин Дренски All rights reserved.
