Потекло
Следобед е. И лятото си тръгва,
макар отвън въобще да не личи.
По устните му твърди и недъгави
прокрадват се умислени лъчи.
Успяват да отнемат всички радости,
родени с рядка болест - потекло.
Под земните им разнородни пластове
затворила съм себе си - в стъкло,
което става с всеки ден по-твърдо.
По-мътно, по-презрително самотно.
Оказа се, че невъзможна мъдрост е
да бъдеш нещо друго . Не животно.
Умислени следобеди се стичат
по твърдата повърхност на съня ми.
От цялата ми споделена личност
остана само дрипа. За да мърда.
© Нели Дерали All rights reserved.
