Животе, ти броднико безпощаден, стиснал си двете ми ръце и не пускаш...
Затягаш и притискаш, спираш притока на кръв, спираш нуждата за въздух.
Държиш ме здраво, обвил ръце, около снагата ми тънка, държиш двете ми ръце с надежда мъртва.
Мислиш си, може би, че ще спреш мене, волната самодива, скитница по душа?
Мислиш си, че щом наплива на кръв спре във всяка алена вена по мен, ще спре живота в мен?
Мислиш си, че щом спреш прилива на въздух в белите ми дробове, жадно търсещи глътка сладостна, ще убиеш живеца в мен?
Е, проклетнико, грешиш! Мене веда ме е създала, пъстроока и безсмъртна е моята духовна майчица.
Душата в мен е дива и непокорна, колкото й да притискаш гърба ми в стената, затягайки смъртоностната си хватка около шията ми бяла, няма да убиеш това в мен.
Що живо нарича се, и врекло се е в безсмъртието.
Смъртно е само мойто тяло крехко, но душата ми е здрава и безсмъртието струй от всяка вена.
Твоята ожесточена борба е безуспешна, води само до бунтарско възвисяване.
Колкото повеч ...