Празна гара накрай Света
П Р А З Н А Г А Р А Н А К Р А Й С В Е Т А
_______________________________________________
Като ледена висулка, която Слънцето топи.
И капка подир капка отзвънява.
Секунди. Минути. Часове. И дни.
Неумолимо! Сякаш изстиваща ръка...
Животът - странник бавно се изниза.
И превърна се във стара, празна гара.
Накрай Света.
Дето от нийде вече влакове не спират.
Нито тръгват... Посърнала. Сама.
Без прозорци и врати - опушена, унила.
От хорската гълчава и тълпата скрила се.
Бе тази малка гара... Накрай Света.
Със камбанка завинаги ръждиво занемяла.
И със часовник счупен - прозорец на Времето.
До дванадесет без пет бяха преброили...
И спряха. Окончателно. За последно.
Изкривените стрелки, овехтели безнадеждно.
Куха и притихнала. Без жива твар.
От пътниците без билетче забравена дори.
Останала без релси... Които до нея да пристигат.
... Ала не - май излъгах! Простете ми.
Зад порутените ú стени. Бе останала живинка една.
Сърцето - все още бременно с мъждукащи мечти.
На тази нереално празна гара. Накрай Света.
Което на последния вагон. Във последното купе.
Безмълвно се качи. Без да си купи билет сега...
За най-окончателно и безвъзвратно последния си влак.
Тръгващ от тази сетна, стара, тъжна гара. Накрай Света.
И замина...
Без да се обърне.
Без дори за сбогом да помаха.
Просто нямаше на перона никого...
Бе останало само прегоряло безразличие.
Всички изпращачи отдавна вече си тръгнаха.
И за първи път почувства се добре.
До невъзможност. До нереалност.
Без релси. Без семафори. Без дългове.
Като волна птица полетя. Нагоре...
Разкъсала земното притегляне.
Към единствено останалата му посока -
ярката Светлина... Отвъд Хоризонта!
А бившата празна, стара и самотна Гара.
На самия крайчец на Света...
Я засипа протяжното и тягостно Безвремие.
Другото е... Космическа Тишина.
2010 г.
Виктор БОРДЖИЕВ
© Виктор Борджиев All rights reserved.
