Пред есенно
Не понасям тълпи и ме дразни шумà.
Очилата си черни не свалям и вечер.
В моята единствена крепост - дома,
свивам се сигурна, горда, далечна.
Гордостта си преглъщам на тъмно, сама,
и събличам от себе си пози и маски.
В огледалото виждам се - просто жена.
Там личи по душата ми колко са драскали.
Не с балсам - със сълзите си белези мажа,
от соленото щипе, но свикнах да страдам.
(Във живота ми нямаше кой да ми каже,
че най-гòрко се плаче след първото падане)
Но се справих. Каквото билò е - билò.
Есента ми пристъпва - напета и млада.
Аз не искам да гледат на мен все едно
съм поредното жълто листо в листопада.
© Мая Попова All rights reserved.
Пишеш страхотно!
