Предначертаното едва ли е дописано... (Изтърках пръстите си...)
Предначертаното едва ли е дописано...
(Изтърках пръстите си...)
Изтърках пръстите си
в прашните
клавиши.
Но звуци не изтръгнах.
И мълчах.
Чертаех кръст
във празната
окръжност.
Родих се в пепел.
Като дим
умрях.
Макар и да съм светла
като утро,
аз всъщност
черна съм
земя.
Със сол посипвам
кървавите рани,
които
все така неистово
болят.
Аз никога не съм
самодостатъчна.
Крада очи,
че моите не стигат.
В сълзите –
капки слънчева смола –
предначертаното
едва ли е
дописано...
И съмва
се във златни пръски
дъжд,
изплували от мокрото
на времето.
От покривите,
като светнали лица,
изпращам гълъби
с писма
до себе си...
Изтърках пръстите си
в прашните
клавиши.
Но звуци не изтръгнах.
И мълчах.
До днес измислена
от себе си
живеех.
И само в тебе
истинска
умрях...
(Посветено на... моето пиано и на човекът, който иска да започна да свиря отново...)
© Елмира Митева All rights reserved.
