Представата за обич ми е жалка.
Нали се влюби.
Колко още да ти дам?!
Във шепите
случайно ми хартиса
душа на прах в светен тамян.
Присъда за умиране ми писа.
А аз от злоба я изпепелих.
Не спрях.
Признах си,
че обичам да съм жива.
Обичам да владея. Да не спя.
С любовните ти думи
се маскирах.
И ти се влюби.
Колко мога да ти дам?
Целувка механична
от учтивост.
Дори да те погледна ще е грях.
И грях е, че не мога да се спирам.
И е лъжа.
А колко мразя да се лъжа.
Когато се разплакват всички бездни
в сърдечни интервали оглушават.
Любовните импулси звучно чезнат.
А ти се влюби...
Повече не мога да ти дам.
Представата за обич ми е жалка.
Светът, Вселената и Слънцето...
дори да ме обичат ми е малко!
© Йоанна Маринова All rights reserved.
А стихът е много хубав! Прегръщам те!
