Представление
Любовта беше непринудена, беше лудост,
скубеща чорлавите си коси в ъгъла на стаята.
Като преляла чаша кафе и оставила не капки,
а тъмни кръгове върху мръсно белите листи,
сега празни, а преди недостатъчни да ни съберат.
Късно е до безнадеждност, а започна представлението,
костюмирано, с лъскави обувки, с бляскави витрини,
от които с алчни очи гледат скъпоценни пръстени
и букети от съвършено подкастрени, като игли, рози,
но няма място за изтъркани предложения. Няма.
A и правостоящите ни освиркаха за това,
че не виждат да сме истински. Да си тръгваме...
За по-лесно с ескалатора и всеки да хваща етажа си,
където няма нужда от бърз поглед назад през рамото,
където спомените не въртят тайно стрелките обратно,
а вятърът не вдига косите ми към лъчите на Слънцето,
за да запалят в теб нетърпелива усмивка. Не.
Няма и целувка, пришпорена от плясъка на крилете на бели гълъби,
а самотно кръжи бенгалски огън в очите и наздравици вдигат сълзи.
И се питам, защо се усъмниха, че не сме били истински? Защо?
© Стеляна All rights reserved.
