Прегръдката на небето
Небето сякаш се отвори,
В прегръдките ни приюти.
Изкъпа ни в сълзи
Проляти от мъки и тревоги
По отминалите дни.
А ние двама - сякаш припознати
Гледаме се, но продължаваме да си мълчим.
Облаци започват да ни обкръжават,
А ние все тъй безпомощно седим.
Мрачни мисли започнаха да приближават
Сякаш трябва отново да скърбим.
Гледам те в очите със тревога,
Но не смея да говоря.
Искам да крещя в лицето, да ти кажа,
Че ще те обичам със наслада…
Тишината сякаш го крещеше,
Чуваше се тихият ù вик.
Но дума не излезе от устата вече
Щом веднъж бе затворена – вовек.
Зарекох се тогава да не вярвам,
Празните обещания бързо да забравям
Дори и небето да се срути върху нас
в тоз сетен час.
© P.D. All rights reserved.
