Небето сякаш се отвори,

В прегръдките ни приюти.

Изкъпа ни в сълзи

Проляти от мъки и тревоги

По отминалите дни.

А ние двама - сякаш припознати

Гледаме се, но продължаваме да си мълчим.

Облаци започват да ни обкръжават,

А ние все тъй безпомощно седим.

Мрачни мисли започнаха да приближават

Сякаш трябва отново да скърбим.

Гледам те в очите със тревога,

Но не смея да говоря.

Искам да крещя в лицето, да ти кажа,

Че ще те обичам със наслада…

Тишината сякаш го крещеше,

Чуваше се тихият ù вик.

Но дума не излезе от устата вече

Щом веднъж бе затворена – вовек.

Зарекох се тогава да не вярвам,

Празните обещания бързо да забравям

Дори  и  небето да се срути върху нас

в тоз сетен час.