Лошото-добро момченце пак седеше,
от това да мисли отново за нея, не се боеше!
Жадуваше, умуваше,
за втора-първа среща пак в желанието си от реалността се губеше!
Дори от сън се будеше и от това не се срамуваше!
Ах, само колко много искаше...
но желанието в себе си подтискаше!
Когато бе до нея, той грешеше,
но се чувстваше щастлив,
че да я загуби е възможно, не се боеше!
И ето, след не малко време в спомени се луташе,
липсата към нея не изчезваше, а все повече се трупаше! ...