Прелюдия
Оглушавам в тази тишина.
Питам се, аз още ли живея?
Жива смърт е мойта самота.
Сякаш, че насън едва се смея.
Сякаш, че насън пристъпвам пак
в ново утро, дето теб те няма.
Всичко е жестокост и лъжа.
Но пък сили нямам да го кажа.
И нощта по мен така вали,
от надежда или от обида.
Накъде напред си само ти.
И дели ни само сетен избор....
Питам се, каква ли би била
тази нощ, прекарана до тебе?...
Слънцето на тъжния перваз
щеше ли да стъпи сутрин меко?...
Думите, които в мен тежат,
щеше ли да вземеш със готовност?
Ако можех само да простя;
ако гордостта си превъзмогнех...
Мислите си да ти споделя
и да те помоля да останеш...
И тогава в тази тишина
би звучала музика за двама.
