Пламък
Не чакай, любими, при теб да се върна!
Нима си забравил за мрачните дни?
Романа с искрящия плам ще разгърна –
да видиш как всичко без свян изгори.
Очите ти бяха окови от лудост.
Защо ме остави да крея във тях?
Дали се срамуваш от своята грубост?
От моите съ̀лзи и черния грях?
Забрави ли как те обичах – безумно?
За теб се снижавах до пепел и прах.
А ти ме удави в морето безлунно...
Стопих се до пяна. Тогава разбрах,
че ти си ми всичко – сърцето, душата.
Убиваш ме, зная, но раждам се пак...
Обичай ме, мили, за теб съм жената,
която е пламък в беззвездния мрак.
