Едно било, а мислех го за друго,

една съдба нетленна може би

или луна, препускаща в небето лудо,

или трева сред горските върби.

Не знам дали те виждам,

но те чувам,

а твоят глас във мислите твори

една съдба,

една последна струна,

попяваща с последен сноп лъчи.

Не чувам глас,

но мисълта нашепва

за спомени, не помнени от мен,

как слънцето над минал ден просветва,

на минал ден без спомен и без плен.

Какво донесе той,

какво раздаде

на идващите милиони дни,

един гласец - един последен пламък,

един свят, преизпълнен със мечти.

Една мечта дочувам в твойте устни

за шепота на речните води,

за свободата във савани пусти

от хора, да, но не и от сълзи.