Прерия
Едно било, а мислех го за друго,
една съдба нетленна може би
или луна, препускаща в небето лудо,
или трева сред горските върби.
Не знам дали те виждам,
но те чувам,
а твоят глас във мислите твори
една съдба,
една последна струна,
попяваща с последен сноп лъчи.
Не чувам глас,
но мисълта нашепва
за спомени, не помнени от мен,
как слънцето над минал ден просветва,
на минал ден без спомен и без плен.
Какво донесе той,
какво раздаде
на идващите милиони дни,
един гласец - един последен пламък,
един свят, преизпълнен със мечти.
Една мечта дочувам в твойте устни
за шепота на речните води,
за свободата във савани пусти
от хора, да, но не и от сълзи.
© Борислав Ангелов All rights reserved.
