ПРЕРОДЕНА ВЕЧНОСТ
ПРЕРОДЕНА ВЕЧНОСТ
Залез в парка…
Двама. Аз и ти!
Едно невричано…
„Завинаги”!
С тиха стъпка
врачка доближи…
(в тайнство –
вплетени ръце,
от безпътност
белязано лице)
Шепот…
в мълчание…
„Бил си нявга ТИ вековен бор,
саморасляк сред полето…
Вперил взор в далечния простор,
клоните ти вихрели небето…
(На девойка от съседния табор
с любов си подарил… сърцето)
Ето я…това е ТЯ…
Тича босонога в росната трева.
Косите окичила с дивни цветя.
Очите - две планински езера.
(Смехът й кръшен те опива,
като горски дъх на самодива)
Притъмня…внезапно…
Буря – връхлетя…
Навъсено небето…
дрипи разпиля…
Дочуваш ли…Ехо!?...
„Пази се! Тук ела…”
Озърна се плахо…
Потърси закрила
в прегръдката вечна
на бора самотен…
Търкулна се сълза…
(ех, този поглед на сърна)
Гръм зловещ! Полет! Зов!
В клада се превърна
невъзможната любов.
Феникс разпери крила
прероден във вечността!”
Парк. Двама.
Лунна светлина.
Говори с Времето…
една жена…
Загадъчност…
предрешена Съдба…
„А ти, момиче…
щастливо изглеждаш!?
Не бой се!
Подай ми ръка…”
(Прозрях…
докосвам Вечността)
По дланите ми
лепнеше…
смола!
© Адриана Зарева All rights reserved.
