ПРЕЗ БЯЛОТО СТЪКЛО
В сумрака есенно-дъждовен
поглеждам през стъклото бяло.
Изчезва в облаци небето,
от скръб валежна натежало.
Към сивата небесна глъб
шосето-скитник се забърза.
Докосват се вода и прах,
от същността си се отърсват.
И става пътят мокро свеж,
пастелно-тъжен, сякаш жив,
прахта опитва със копнеж
да литне до дъжда красив.
Но те са вече във едно -
при нея той дойде ритмичен.
Стоя зад бялото стъкло
и гледам есенното вричане...
Шосето цяло засия
от фаровете на колите,
прегръщат се дъждът с прахта
и светлината в локви сплитат.
Чудесно е! Не знам защо,
но чувствам се дъждовно-жива.
Вода, и прах, и светлина -
необичайно, но красиво!
© Мария Борисова All rights reserved.
