През моето лято
За есен мисля. Нищо, че е рано.
Докато мога топлото да нося,
ще срежа дънките до над коляно.
От тук до мен ще се разходя боса.
Кому са нужни някакви сандали?
Какво като асфалтът се размеква
и сякаш всеки миг ще се запали
от слънцето, отгоре му напекло?
Кое е страшно? Мога и да падна,
но само да се вдигна от земята,
от някой двор малина ще открадна -
червена и със вкус на сочно лято.
На път ми е. Ще мина през бостана,
да махна на плашилото за сбогом,
да кажа, че не искам да остана
и трябва да измина още много...
Че лятото е късо и омръзва
от този страх, че с миг ще закъснея
и вече се налага да побързам
да дойда в мен преди да остарея.
Напук на жегата коса ще вържа.
Не вярвам да съм толкова красива.
И болката по път да не залъжа,
те, белезите, ще ме пазят жива.
© Елица Стоянова All rights reserved.
На мен лично ми се стори спокойна и уравновесена като депутат след Шведска маса, но може пък да е от изпитата бира.
