При/дворна алхимия
/басня/
Разрошена и с поглед див,
сред гълъбите кацна врана.
Пернатият елит свадлив
се възмути и шум настана:
– Защо кълве наравно с нас
и хляба ни без свян подяжда?
А утре, хващам се на бас,
цял вир ще пресуши от жажда!
– Ще иска с нас да похвърчи,
в прахта да топне крак, и ето –
макар сега да не личи,
току-виж, взела ни небето!
Така клюкарстваха навред
охранените птици в двора:
– Не е от сой, да чака ред!
– Оттук да се пръждосва, сори!
А враната помаха им с крилце
/не ги удостои и с дума!/ –
искрящо цветно стъкълце
бе зърнала в прахта на друма.
Подскочи и се хвърли с щурм.
Прицели се и – клъв! Улучи!
На двора – суматоха, шум.
Кога, къде, какво се случи?
Започна олелия, вой...
И Шаро даже се разджафка.
– Крадеца дръжте! – Кой бе, кой?
– Оная врана! – Ах, мерзавка!
Не виждаха до днес дори
стъклото скромно, простовато,
макар, сред семки и кори,
да бе сияйно като злато.
Но в този слънчев летен ден
неканен гост го бе поискал
и дворът селски бе смутен:
– Навярно има таен смисъл!
Навярно струва нещо, да!
След враната летете всички!
Да си го върнем, господа,
стъклото си е наше, лично!
И втурнаха се да мъстят.
Гъсокът стана предводител.
Но селският уютен кът
стомасите им бе преситил.
Подхвърчаха наред със скок,
обратно кацаха безславно.
Бе техен сводът, тъй дълбок!
Но те летяха твърде бавно.
Със закърнелите крила
изпуснаха крадеца врана
за смях на двор и махала.
И стана тя, каквото стана!
Поуката е ясна тук:
не е в "крадците" ни вината –
поискано от някой друг,
туй, що блести, в миг става злато.
29.07.2020
© Мария Димитрова All rights reserved.
