При мен ела!
Седя загледан в края на потока...
В очите ти – тоз извор сладководен
душата ми копнее да се къпе!
Играе пламкът на Любовта
във костите ми – въглените черни!
И в тази клада целия изгарям...
Косите ти са пролетна трева
тъй меки, нежни, ароматни и приятни,
ухаещи на момина сълза
прикрили нежност, в обиците златни
.
Достоен ли съм да те заведа
обратно там във Райската градина?
В която чака ябълка една
и покрай нея двамата със тебе
усмихнати, щастливи да преминем?
Сега един съм.
А ти също си една...
И между нас са само цветовете на дъгата...
Дали е сън?
Или пък е мечта?
При мен ела! Животът е тъй кратък.!
© Ангел Милев All rights reserved.
