Разделяме се пред вратата,

влизам в тъмното едва.

След теб затварям и оставам

друга, искрена, сама.

До днес изграждах си представа

за приказката от дете,

където любовта приижда

от други, чужди светове.

Замайва ни във ураган от чувства,

щом погледите ни се засекат,

и отвежда ни във местност пуста -

душите да намерят път.

Днес празно е след теб в душата,

не я беляза любовта.

Но остави я съдбата

в съмнения и самота.

И ден след ден прииждат нови,

по-силни чувства от страха,

че не е ли приказка съдбата,

не ще се случи любовта.

Сега аз пиша тези думи,

едва изричам ги наум,

но факт е – нещо помежду ни

не ще ми дава нощем сън.

За да не би от бляна и мечта

по приказката да пропусна

шанса нейде любовта

да ме подмине и да ме пропусне.