Приказка за двама
на жена ми Нурсес
Уж влезна живота ми в своето русло
и вече възвърнах отчасти съня си,
а в мислите мои момиче се впусна
и с мигли разсеяно нежност поръси.
То стъпи на прага, сред вещите скъпи -
на пръсти (тъй в храм богомолците влизат)
и всичко, което докосна - напъпи,
разлисти яките на белите ризи.
Дори на балкона смълчаният кактус
край фрезии свежи бодлите приглади
и взе да се кипри кокетно, тъй както
паун, зърнал ято от патици млади.
И в мрака, от брезова сянка по-рехав,
събличахме бавно душите си вечни:
на всички извивки в измамната крехкост,
додето разискрена влага потече.
И зимата вън закуцука към края,
щом в сетния стон, от въздишки създаден,
изопнахме мост, причудлив и нетраен,
от болката свята - до стръмни наслади.
Сега е наистина болно как бързо
сърцата се слегнаха в топлата пазва
и само из преспите вятър развързан
за двама ни приказка още разказва...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
