Приказка за Сърцето II
Приказка за Сърцето II
Нещо ме докосна – нежно и бяло...
и не бях аз вече прашното момиче,
от Бурята изхвърлената надалече,
а нещо светло в мен се настани...
Погледнах ръцете си:
същите, бели и светли!
Както преди...
И нещо ми стана на криво...
Някой ме тихо и нежно докосна
с крилото на сноп тишина.
Светло разтвори очите ми сини
и с топла ръка сълзите изтри ми...
Изправих се плахо, и беше ми топло:
прегърна ме чуждото същество.
Крилата си бели, разтвори дълбоко,
хвана ме и ме отнесе нависоко.
Усмивките срещах на много…
И аз се усмихвах – и бях аз щастлива,
Но нещо ме дращеше вътре... дълбоко,
нещо ме глождеше, някак ме… свива.
За Бурята нещо се сетих.
И раздра ми болка Сърцето…
В душата ми стана студено.
Потърсих на Него лицето.
В очите ми прах вече нямаше,
но пътят обратно изгубила бях.
И нямах аз нужда от бели усмивки,
щом на душата ми все чужди съзрях.
Над мен звезди вече нямаше,
беше там гладко и сиво.
В лицето въздишка се прокрадваше,
че няма изход от мястото причудливо.
Прозорче търсех да намеря
и нека черно, мръсно да е то,
щом на моя свят тъмното е веч емблема,
ще търся прах и мрак: дано!
Побягнах от чистата стая
и тръгнах по бял коридор.
И тичах - ала във мен сили нямаше,
но Сърцето ми напред ме водеше...
В най-високата кула на замък небесен
бях се някак си озовала.
Понечих да скоча във тъмното долу
и сторих го, а дали не бях вече умряла?
Не, не бях умряла! Чувсвтах и болка, и гняв.
Но търсех аз любовта си голяма,
плувайки към тъмния бряг
на нещо много по-желано.
Стигнах до брега пак мръсна и кална,
но чиста бях вътре във мен.
Усетих аромат познат и...
Тръгнах напред.
© Велина All rights reserved.
