Присъщи
Докато спиш, облегнат на умората,
след свършека на дългия ни делник,
недей сънува идещите с хората
измислици, виелици, метежи.
Достатъчни са моите видения,
накацали на рамото ми нощем.
Значенията на думите са прелетни,
съмнителни - тревогите на спомена.
Отвъд неизлекуваните рани,
оттатък самотата си се срещаме.
Един у друг потърсили отчаяно
тъй жажданата глътчица човечност.
Защото са останали у нас
невинност и надежда непокътнати,
отглеждайки във тъмното слънца,
eдин на друг си станахме присъщи.
Не са ни даром слънчевите дни,
ни следващият дъх, пропит от обич.
Отдавна сме превърнали в щурци
гласчетата на старите си болки.
И вече недораслото у мен,
на силното в ръцете ти опира
стремежа си нагоре да расте,
и в песъчинката да вижда бисер.
И има смисъл крехкият ми свят,
докато се крепи на твойта вяра.
На рамото ми спи една сълза -
от щастие...
А другото е вятър...
© Бистра Малинова All rights reserved.
