Приятелко...
Наричат странно и дори обречено
нашето отколешно приятелство,
но то, мишена за стрелите недоверие,
оцеля и през годините укрепна,
събрало шепа песъчинки доказателства,
там, на ивица до невъзможност тясна,
между две условни измерения:
бряг със сипеи – удобни обстоятелства,
и океан на чувствата, с опасни
в загадъчните дълбини течения.
Приятелко, Сестричке, Дружко вярна!
Под разни покриви животът ни премина.
Неволи, скърби заедно боляхме;
от всеки краещник споходила ни радост
сладки къшеи поравно пак деляхме,
но често в здрача на притичало мълчание,
след миг, от клепки деликатни разпиляно,
проблясваше издайническо пламъче
на простичко, изстрадвано желание,
а сипеят, по склона на компромиса,
крепеше го едничко камъче
на спазвано негласно обещание.
Бих искал някога аз първи да си тръгна
от тази ивица, до невъзможност тясна,
която не посмяхме да превърнем
в прибоя с рифове непредвидими страсти,
опазвайки, наглед обикновени,
ценни късчета различно щастие,
но мога ли, повярвай, ще се връщам,
макар че тук ще бъда вече пепел;
и ти ела, веднъж поне, донесла ми
не вехнещо, нетрайно цвете,
а светлата камбанка на гласчето,
чиято искреност така добре познавам,
изричайки тъй важното за мен, прощаващо:
„Приятелю, не съжалявам!”
28.05.2015
© Людмил Нешев All rights reserved.
