Приятелю

Не искам да седя на раменете ти,

прегърбен си под сенките на участ зла,

приятелю, два гарвана почернени

на плещите ти ръфат, ръфат ли меса.

Под сухите ти колене се гънат ставите

и белези от зъби шарят по плътта,

ти, клетнико, забрави ли студа на нравите -

Исуса, как му капеше под бича им кръвта?

Приятелю, дълбоки  и пресъхнали,

дъната под очите ти бележат полукръг,

пиян ми казаха си бил и хлътнал си

в казан със вар - измъкнали те вече друг.

Едва те бих познала, няма ги къдриците,

челото ти е стръмен калдъръмен път,

но пак в реката си нагазил, хвърлил въдици,

залюбил рибешка, покрита с люспи гръд.

Заплувал устремено срещу бързея,

пак търсиш неоткрит от други мирен вир,

водата блъска, остри камъни отпъждат те,

но не убиват вярата за тиха водна шир.

Приятелю, измокрил си, зацапал и душата си,

мечтите си нахвърлил на изсъхнал куп,

пролука зее, дупка се прозява по средата ти,

кажи ми, жив ли си, или почти сковал се труп?

Ела, да те пресея ситно през ръцете си,

да счупя катинарите, оплели ти врата,

Иване, бяхме млади, но отрано и обречени,

сами и пипнешком да прекосим тунела до смъртта.

И тъй стоим един до друг ощърбени,

под ноктите ни лепне тиня от поредната река,

катурнахме препълнени ведрата със годините,

приятелю, оставихме ги до кървене да текат.