Признание
На теб лист, аз мога само да призная,
колко много всъщност ме е страх,
че колкото и много да мечтая,
да живея истински отдавна спрях!
Някак бързо отрониха се дните и годините,
умората убива вярата в мен.
Мечтаех да летя във висините, сините,
а всъщност на скуката останах в плен
На тебе само листче аз да кажа мога,
живота колко много ме рани,
за нощите безсънни, вечната тревога
и самотата която винаги горчи.
И даже мога вече да ти кажа,
как вярата пропуква се във мен
и зимата в сърцето ми да ти покажа
която смръзва слънчевия ден!
Но ти недей на други да разказваш,
аз ще посрещна със усмивка, хората, света
и раните дълбоки няма да показваш!
Нека свети за останалите пролетта!
© Живка Иванова All rights reserved.
