Призрачни акорди...
Минаваше по счупената улица,
и чу той „щрак” в скалистия базалт -
гноясал дъб, на нея шумно стенещ,
прокара корени там, над асфалта.
Заслуша се във плачещия призрак,
измислено трептене на жена -
получовек, пропукан от безмислие,
проплакваше безсълзието си там.
Но духът е дух, човекът е човек,
умрем ли - ще се озовем в бетона,
ще кълнат нови дъбове след век,
но след смъртта не ще покълнат хора.
Но Коя бе таз жена във онзи дъб,
със водопаден плач като пиано?
Акордите от смърт са само смърт,
горко на тези, чули ги от рано...
© Димитър Димчев All rights reserved.
