Здравей, Ум! Каква изненада !
Та ти толкова отдавна не се бе връщал тук?
 Какво те води, казвай! Сядай!
Къде си скитал в този студ...

Толкова отдавна беше...
Знаеш! Скарахме се, ти си тръгна...
Но стига! Разкажи за тебе!
Как мина странстването ти, защо се върна?

Пътя си за тука после лесно ли намери?
Как въобще откри ни в тази тъмнина?
Ах, аз имам толкова да ти разказвам...
 Откакто те изгубих, всичко полудя.

 Душата пак ми е сърдита... Знаеш я каква е...
Не си говорим вече с дни...
упреква ме, че заради мене страда,
убил съм, казва, вярата, надеждата, мечти...
 Виновен ли съм, ползвах ги до края -
Как щях да зная, че така ще я боли?
Ако не беше тръгвал, ако не бях те гонил...
Ако не беше казвал толкоз често "спри",
или ако пак веднъж те бях послушал,
дали щеше нещо да се промени?

Сега очите и са вече пресушени.
Не пестях сълзите и и всичко плащах с тях,
 сега устните и са вече уморени - напразно думите пилях.
Понякога ми беше доста скъпо,
от мен парчета давах и голях...
Ах, колко пъти можех да се пръсна,
а после... после пак туптях.

 Достойнството... наложи се - потъпках -
на пътя ми все гордо е стоял
наказах съвестта и в тъмна стая -
 проклетията не млъква... Затова...
Останах сам, а сам да съм не мога,
 в стаята до мен поканих гост - ненавистта
Тя рядко спи- полудяла е за бога!
 уморен съм, а тя не дава за заспя.

Да знаеш само колко грешки...

но аз за всичко съм готов да си простя
 кажи ми, ум, моля те, разказвай...
 - довиждане, сърце,
трябва да вървя!