Проклятие
Ти никога не идвай в съня ми
като неискан и нечакан гост.
Не си помисляй даже любовта ни
да я превърнеш в гладен пост.
Такива сънища аз не сънувам -
добре ми е в хладната реалност.
Не съм Шехерезада да бленувам
в нощите хиляда тривиалност.
Понякога обаче сме мечта.
В генезис чакаме за влака -
„да ни отведе далеч оттук“…
И все едно какво отвъд ни чака.
И все едно дали е сигурно,
нали сме заедно във филма.
И все едно, че в утрото несигурно
Леонардо само оцеля.
Прозирам, влакът носи лирика.
И между релсите любов разхвърля.
Обаче аз не съм Каренина –
сама под него няма да се хвърля.
И Жулиета ти не ме наричай.
Отровата как виждаш да изпия.
Такава ти не ме сънувай и обичай.
Душата ми е църква. Разруши я.
Тогава само влез и се моли,
след Мина да остане Лора.
Тогава ти не ме кори,
че на прага те посрещам не с нафора.
Прости ми, леко съм цинична.
Предпочитам допира пред думи.
Не ме вини. Не съм лирична.
Подплънките в корсета са куршуми.
Такава ме направи ти –
в съня си да не съм самодостатъчна.
Принцесите с целувка ги буди.
А аз. Аз все съм недостатъчна.
Откакто нежно ме прегърна,
а после като чума връхлетя,
не ме попита искам ли да се обърна,
не ме попита и когато отлетя.
И аз ли като идиотите зад храма,
да търся споделеност в есенните дъждове.
Позволих си тази зрителна измама,
ала не чувам ромон, само залпове.
Затуй ми писна от поезия -
себе си в илюзии да протакам.
Макар че всяка струна в мен е лезия,
като Клитемнестра тихо си те чакам.
***
Любовта затуй ли е любов –
очакванията с липси да редувам.
Не съм добра. Не моля благослов.
Но и не чакай простичко да се сбогувам.
© Гери Иванова All rights reserved.
