В стаята влизаше студен въздух.
Улиците бяха мокри и пусти
от изсипалия се дъжд.
Небето беше тъмнолилаво
и разкъсано от мощни гръмотевици
и невероятни светкавици.

Една самотна сянка седеше
точно там, на прозореца.
Отражението ú в стъклото
беше размито и тъмно.
Седеше, без да помръдва,
с ръце в джобовете.
И от време на време изчезваше
и пак се появяваше.

Седеше там с дългата си коса
и мрачен поглед.
Без да се усмихва,
без да говори.
Сякаш съзерцаваше
и очакваше някой неканен гост.

Изведнъж ярка светкавица
под формата на ръка,
простряна по небосклона,
освети всичко.
Беше такава красота!
Небето се превърна в
светло розова пелена.
Улиците - в сутрешни поточета.
Сянката също се освети,
както и цялата стая.
Беше стая с бели стени,
окичени с шарени рисунки и плакати.
А тъмната и страшна сянка се оказа
слънчево момиче с кафяви очи
и дълги блестящи коси.
Усмихнато беше то,
загледано в небето.
Нямаше време да се движи и говори,
просто беше смаяно от тези пролетни порои.