Пролука в прозаичното време
Обичан и мразен, преситен от думи,
избягах далеч от пороя.
Сега съм спокоен, дори да е трудно,
ще пия за болката своя.
Поредната бира се дави от пяна,
но тази е чиста, не блатна.
Онази е черна, от злоба пияна,
родена от грубост невнятна.
Уж сам се наливам, а сякаш се рея
над бряг, със звездици накичен.
Там двама сме вече. Да, точно със Нея –
жената, която обичам.
Ръце и усмивки говорят без думи,
сърцата мълвят в своя ритъм.
Ще успеем, Любов! Моя обич безумна!
Ето, виждаш ли, смело политам!
....
А бирата вече се стопли от скука,
какво пък, тя хич не е важна.
В прозаичното време намерих пролука –
Любов я нарекох. Безкрайна!
© Илко Карайчев All rights reserved.
