Прощавай
Няма как да те помня, прощавай!
Ти отдавна изчезна за мен.
И за всичко прости, извинявай -
не е обич, а някакъв плен!
...и за всички сълзи, аз които
все проплаквах по твойте очи...
и за тях, и за тях шеговито
те обичах и мразех дори!
...и обичах без капчица нежност,
само моята стига за двама,
но вземи я... вземи я, любима,
тя остана от теб неразбрана!
...ти не вярваш, но аз се предадох,
пред изящното твое лице...
И прости ми, задето ти дадох
половината свое сърце!
...то бе цяло, сега е ранено,
ти рани го, но аз го убих!
Предпочетох, че вместо пленено,
по-добре да живее чрез стих!
Няма как да те помня, разбра ли?
Самоубиец на свойто сърце,
и дори да се сещам... едва ли,
пак се влюбам във твойто лице.
Съдбата ми желае да те любя
и, умирайки, се уча да живея,
точно миг, преди да те изгубя,
сякаш съм въвлечен в епопея!
© Любослав Костов All rights reserved.
