ТОВЕЛ (Богдан Велков)
26 8
Oct 17, 2008, 9:11 PM

Просякът 

  Poetry
1041 0 4

 

Зловещи сенки седят по оградите.

Издул бузи злобно, вятърът

гони листата уплашени.

Дървета прегърбени му се кланят,

стенат в мрака.

 

Кучешки студ, краката си

вече не чувствам.

Луната - проклетата и тя пак

ме предаде.

Тази нощ ще бъде люта.

 

Отново съм под моя прозорец.

И свещта пак е там.

Това е знак -

покана за остарели спомени,

очакване на уморени надежди.

 

Мека сянка пролазва и

под пердето се скрива,

пламъчето трепва уплашено,

но скоро пак се стаява.

 

Оставям мечтите си - топли воали

да се реят тихо в блажената

топлина зад прозореца.

Студа се блъсва в очите ми и

светлината припламва в насъбраната мъка.

 

Две сълзи се препъват уморено

в дълбоките бръчки,

парят за изгубено щастие.

Времената са лоши.

 

Пердето едва се отмества,

топло носле оставя следи по стъклото,

две детски очи се вторачват във мрака.

Студа бързо се сепва и

оставя само сянката мека.

 

Бурята снощи бе страшна -

навсякъде скършени клони.

Дълго си спомняха просяка,

замръзнал прав под прозореца,

с ръце към него протегнати.

 

Очите му били учудващо топли,

а под тях имало много сълзи.

Дълго си спомняха просяка,

когото никой не позна...

© Богдан Велков All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??