Просякът
Зловещи сенки седят по оградите.
Издул бузи злобно, вятърът
гони листата уплашени.
Дървета прегърбени му се кланят,
стенат в мрака.
Кучешки студ, краката си
вече не чувствам.
Луната - проклетата и тя пак
ме предаде.
Тази нощ ще бъде люта.
Отново съм под моя прозорец.
И свещта пак е там.
Това е знак -
покана за остарели спомени,
очакване на уморени надежди.
Мека сянка пролазва и
под пердето се скрива,
пламъчето трепва уплашено,
но скоро пак се стаява.
Оставям мечтите си - топли воали
да се реят тихо в блажената
топлина зад прозореца.
Студа се блъсва в очите ми и
светлината припламва в насъбраната мъка.
Две сълзи се препъват уморено
в дълбоките бръчки,
парят за изгубено щастие.
Времената са лоши.
Пердето едва се отмества,
топло носле оставя следи по стъклото,
две детски очи се вторачват във мрака.
Студа бързо се сепва и
оставя само сянката мека.
Бурята снощи бе страшна -
навсякъде скършени клони.
Дълго си спомняха просяка,
замръзнал прав под прозореца,
с ръце към него протегнати.
Очите му били учудващо топли,
а под тях имало много сълзи.
Дълго си спомняха просяка,
когото никой не позна...
© Богдан Велков All rights reserved.
