Прозаична морска история
Прозаична морска история
Уморително е да стигна до тебе, море.
Трябва да мина през недоспалите си очи,
през евтината усмивка на барманката
от кварталното кафене,
която от механични движения
и кафе-машина
ми прави неочаквано добро кафе.
Горещо, с гъст каймак и два захарина.
През скучния разговор пред чашите,
за манджи и дрехи втора употреба
с две приятелки, в който съм почти слушател.
През това време
пътувам с мозъчния си калкулатор
през парите
за домашния и мобилния телефон,
за топлата и студената вода,
за тока и интернета,
за чистачката и асансьора.
Дали не забравих нещо?
А-а-а-а, да! Картата за пътуване.
Трябва да мина
през автобусната спирка,
предвидена за непредвидено чакане.
През празния поглед на шофьора,
който с бездушно тяло
върти волана.
През кресливия глас
на кондукторката,
караща се на някакъв пътник.
После минавам през едни стълби.
Там поспирам, за да потърся
любезната си усмивка.
Намирам я малко смачкана,
малко захабена,
но си я окачвам старателно.
Продължавам през стаята
на болна старица.
През нейните флакони, блистери, капсули,
прахчета, микстури, тинктури с лекарства.
През памперсите, термометъра,
кремовете против подсичане, подлогите,
инвалидния стол.
През хлеченето колко е нещастна,
през хвалебствията за деца и внуци.
Пътят ми продължава
през въздишката на облекчението
когато напускам дома й.
Най-после дългият път свърши, море.
При теб съм.
Но ти ме посрещаш сърдито.
Оплакваш се, че ти е писнало
от такива, дето все в теб
си изливат горчилката...
Промърморвам някакво оправдание,
но зная, че ще ми простиш, море,
защото само ти ме разбираш.
Дойдох при теб ужасно делнична,
а ето, ето, че си тръгвам почти празнична.
Благодаря ти, приятелю!
Диана Загора
© Диана Кънева All rights reserved.
