Прозорец
Онази бедна стая помня още.
Два стола. Маса. Скърцащо легло.
И малък жълт прозорец... Колко нощи
почуквах на студеното стъкло.
Там търсех всяка нощ една надежда.
Там всяка нощ намирах две ръце.
С невидима ли кукувича прежда
оплетоха те моето сърце.
Как шеметно минутите летяха,
когато тихо се отпусках в тях!
Навън дори и кучетата спяха
и в тайна бе забулен моят грях.
А после тръгвах, без да ме изпратиш.
И в този миг умираше светът.
Вървях и стисках в шепи светлината,
от тебе скришом взета за из път.
Вървях, пронизвана от сладки тръпки,
понесла болка в своето сърце.
Защото ме делеше всяка стъпка
от твоите единствени ръце.
А зад гърба ми чезнеше полека,
в загадъчна предутринна мъгла,
прозорецът със жълтите пердета,
под който бих се спряла и сега.
© Гълъбина Митева All rights reserved.
