Прозорецът със закованите крила
Прозорецът със закованите крила
Прозорецът горе
стоеше отворен
и чакаше тръпен и ням
така да се случи,
че да получи
възможност за миг да е сам.
И щом из вратата
с припряност позната
излизаха всички навън,
прозорецът горе,
крилата разтворил,
политаше като в сън.
И дълго в простора,
де нямаше хора,
а само звезди и слънца,
летеше, летеше,
и истински беше
щастлив, сам със свойта мечта.
Но тази голяма
мечта бе измама –
илюзия някаква, блян -
че стар и раздрънкан,
отвътре, отвънка
бе с гвоздеи той закован.
Прозорецът горе
е вечно затворен,
с опушени, мътни стъкла.
Години се нижат
в тревога и грижа
по свитите, болни крила.
Боята му блажна,
напукана, влажна
от дъжд, от конденз, от сълзи,
се рони и пада -
той... вече не страда:
нощ тъмна към него пълзи.
Но в миг бурен вятър
листата размята,
в стъклата захвърли ги с бяс.
Прозорецът трепна,
огъна се сепнат,
усетил пак старата страст.
Пирони ръждиви
сред писъци диви
на буря и чам разхвърчан,
се разпиляват –
прозорецът става
отново крилат, размечтан.
Но скоро се спира,
крилата прибира,
къде ти с тях той ще лети!
За друго съдбата
му връща крилата -
в тях да люлее звезди!
© Венета All rights reserved.
)) Благодаря, Росица! Честит имен ден!
