Прозрение
Поетът дойде.
С бяла риза и черно сако.
И сам.
Неизвестно защо.
Сред пъстрите цветове на нощта,
фракове, роклите...
Той се открояваше,
дори на фона на всичко това.
Не блестеше със физика,
но бе елегантен,
с лека тридневна брада.
Беше цветно петно във тази сивота.
- Сивота наричаш блясъка, изяществото, тази красота?
- Човече, нима парите ти са символ на гордостта?
Но никой не го чу, нито пък разбра.
А хора много, все звезди и светила.
Мъжете с ореоли, жените със крила.
Светци и ангели, все божи чеда.
Поетът се замисли.
- Господи, възможно ли е всичко това?
Всеки тук е цар в един собствен свят
и господар на един измислен народ.
Народ - от бедни, неми, прости души.
За да може сам, царят да блести.
Поетът замълча.
Бе мечтател и си позволи да не е тук, дори сега.
Свине с костюми, погледна ги с тъга.
Това ли е елитът?
Срамота!
А беше писал роман и ода за народа.
Накара ме да се гордея,
написал беше епопея...
Участвал в битки и сражения,
преглътнал много унижения,
с народа той се бореше в едно,
държейки своето перо.
Къде ли бяха господата,
когато той рисуваше лицето на страната?
Изчакаха удобния момент да кажат:
- Ето на, спечелихме войната!
- Демокрация!
- Да живее свободата!
Свободия, бих казал. Тежко им на децата.
Същевременно коктейлът достигна връхната си точка.
Гоподин с костюм излезе и започна:
- И така, дами и господа...
Поетът ги погледна, после се засмя.
Доживяхме и това.
Довчерашни другари, днес са господа.
Той тръгна към вратата.
Все пак животът се променя под ударите на съдбата.
Но уви, босият си бос, богатият с парата.
Нищо различно, играе се по правилата.
© Леонид Стоянов All rights reserved.
