Не мога да съм блага, затова,
че като град животът ме е чукал.
Преглъщах сухо ноти и слова
и честичко мълчах си, като пукал.*
Засаждах си градинка с чудеса,
валяха дъждовете киселинни,
сама се убеждавах, че не са,
душите на човеците пустини.
Научих се, че с нокти и пера,
и да не си дарен растат полека.
Когато помъдрях и в мен умря,
последната ми прилика с човека. ...