Пусто като младост
Съм си млада (в трийсе и три)
е добре де – плюс, да повдига...
На квадрат, но не ми хич личи,
все малнея (акъл не ми стига).
Късам шипки (че гърло боли),
сред трънаци обичам да бродя.
Есен тъжна е, иска все да вали,
да помагам листопадно я бруля.
Съм си будна (все будя нощта).
То кога ли всъщност заспивам?
Все сред спомени си ровя глава,
да си взема... кое не намирам.
Гоня призраци (идват с луна),
дето стряскат добрите ми мисли.
И не дават да срещам в съня
онова, де ме в младост разлисти.
Съм си вярна (не вярвам в лъжа),
с две се срещнах... истина няма.
Не потретих... не търсих в мъжа
да ми вярва, ни пълна програма.
Пазя птиците (и свивам гнезда),
те ми дават причина за искане...
С тях наужким размахвам крила
и си вярвам, че това е орисване.
Съм си хубава (е, в чужди очи),
в моите хич не съм си цветиста.
Защото хубост по-отблизо личи,
по-отвътре... кога пълни се листа.
Викам вятъра (и без да крещя),
той ми вярва, че още съм жива.
Ту съм права, ту свита... Боля...
Пуста младост, не ще си отива!
06.10.2010г
© Анета Саманлиева All rights reserved.
