Пусто като младост
Съм си млада (в трийсе и три)
е добре де – плюс, да повдига...
На квадрат, но не ми хич личи,
все малнея (акъл не ми стига).
Късам шипки (че гърло боли),
сред трънаци обичам да бродя.
Есен тъжна е, иска все да вали,
да помагам листопадно я бруля.
Съм си будна (все будя нощта).
То кога ли всъщност заспивам?
Все сред спомени си ровя глава,
да си взема... кое не намирам.
Гоня призраци (идват с луна),
дето стряскат добрите ми мисли.
И не дават да срещам в съня
онова, де ме в младост разлисти.
Съм си вярна (не вярвам в лъжа),
с две се срещнах... истина няма.
Не потретих... не търсих в мъжа
да ми вярва, ни пълна програма.
Пазя птиците (и свивам гнезда),
те ми дават причина за искане...
С тях наужким размахвам крила
и си вярвам, че това е орисване.
Съм си хубава (е, в чужди очи),
в моите хич не съм си цветиста.
Защото хубост по-отблизо личи,
по-отвътре... кога пълни се листа.
Викам вятъра (и без да крещя),
той ми вярва, че още съм жива.
Ту съм права, ту свита... Боля...
Пуста младост, не ще си отива!
06.10.2010г
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анета Саманлиева Всички права запазени
