Пясъчен часовник
Отброява бавно часовете
в стаята ми стенният часовник.
Плъзват се минутите заети,
чезнат безвъзвратно с вик на сова.
Нощ нахлува в тихата ми стая,
всичко постепенно избледнява,
погледът ми губи очертания,
ден със светлината се прощава.
В този миг се сливам с всички хòра,
плачещи сами, до изнемога,
тихо зад прозореца затворен
като жар стопили своя огън.
Там притихва времето в безвремие,
устните болят в пустинна жажда.
Часове превръщат във вселени,
взорът търси приказни миражи.
А в деня, забързан като вихър,
времето в стихия ни повлича.
Докато душите не притихнат
гоним го и подир него тичаме
Ала щом се пригодим с пустинята
и живота в пясъка потърсим,
не желаем дните да загинат,
не допускаме да бъдем същите.
Сенки не допускаме да стряскат
нощите, лишени от прегръдки.
Съхранили в шепите си пясък,
в пясъчен часовник го превръщаме.
Струйките изтичат между пръстите,
от самите наши възприятия
и от нас зависи да забързаме,
или да забавим пътя към земята.
И така, внезапно осъзнали,
че часовниците ни са пясъчни,
времето в душите опознаваме,
ала там не ни е вече тясно.
© Антоанета Иванова All rights reserved.
