Път към чужбина
Пораснах, мамо, даже побелявам,
сега по-рядко плача ей така.
С живота си, надявам се, успявам,
но често плащам с истинска тъга.
Срамувам се, на гроба ви не идвам,
забравих помени и свещи не горят.
Сух чернозем от вино не поливан,
подритва вятър липовия цвят.
Немила е съдбата ми и сложна,
познава лоши и добри неща.
Такава е, злощастно невъзможна,
изгубила и майка и баща.
Прости ми ти и извинявай, мамо,
очакват ме самотни, дълги дни.
Аз тръгвам, но да не забравя само,
къде погребах майчини коси.
Къде погребах бащини завети,
къде оставям моята земя.
Но старост, щом душата ми усети,
до вас навеки ще се приютя.
© Бончо Бончев All rights reserved.
