Растеж

Какво си ти, какво от мен желаеш?
Кажи си името, от хора дадено!
Прищявка твоя ли е или се нуждаеш?
Защо се храниш с мисли крадени?

От сътворение горящо блед отблясък,
със страст разсъдъка ми заплени,
от себе си изтръгнах глас и крясък,
зашепнах тихо чужди спомени.

Открих света - рисуван нявга образ стар
от теб, свободен, непреклонен, жив,
с бои очи си обрисувах, ти бе цар,
в платното бях щрих ярък, див.

Живях в картината сред множество души,
които, без да подозират, съществуват
сред богове, в безмерни красоти.
Защо сравняват и защо умуват?
Не осъзнават, че са просто щрих?
На глупави поверия робуват,
не се любуват на картината със поглед тих?!

Погледнали в творбата ти, се смеят?!
Отричат я и хулят теб и мен?!
Нима от двама нас те повече умеят?
За нашата раздяла иде ден...

Нима е вярно - няма да живея вечно?
А истините, тайните - как бих разкрил?
В лъжата безподобна, нечовечна,
наистина ли знание си скрил?

Да бях безсмъртен, твоя лик да зърна,
да те открия насред тайнствена мъгла
или, смъртта потайна нявга щом прегърна,
престъпил бих бил твоята врата?

Годините ли носят мъдрост, иде ли сама?
Да търся ли или, живеейки, да чакам?
Без да усетя, влюбих се в зелената земя,
тъй както люби синева морякът.

Нима затуй ме гледали със блеснали очи?
Нима във мен са себе си видели?
Безспирно и безкрайно търсещи,
но мълчаливо криещи мечтите смели?

Разбиращи се с поглед мъдреци?
Нима сред вас живял съм досега?
Разкъсан от стоманени резци,
останах наранен с съмнения...

Какво ли предстои напред? Не знам.
Решил бях, че вселената познавам.
Сега това, което искам, върша.
Дали във търсенето си ще бъда сам?
Към небесата вече взор отправям.
От радост са сълзите, що веч' бърша.
От опит, знания или в кивот
са тайните ти, о, живот?

Живот... Какъв дар - мога да живея!
Дори и всичко без да съм разбрал,
сега е времето да скачам, да дивея.
На времето си, знам, поне съм крал.