Равни в любовта
Бродех аз като просяк злочестен
и опипвайки, дирех си рая -
да не би само с дъх да поместя
и любимия свой не позная.
Разпознах го - отчаян и сам
в запустелите райски градини,
под дървото от нежност и срам,
в гъсталака на разпри отминали.
Мъжът любим, с косата посивяла,
единствен той за обич бе достоен:
призна ми, както аз му бях признала,
че, грешници, живеем в образ двоен,
че семето на своето безумие
сме хвърляли във ялови сърца;
че ангелите днес не съществуват,
че гвоздеи са техните крила.
Крилете приковават към небето,
а тук земята кротко ни зове,
жадува топлинката на сърцето,
дори със толкоз много грехове.
Аз знам, до смърт презира ни лъжата -
нехаем ние, равни в любовта
и пак си назоваваме нещата
със истинските, земни имена!
© Кети Рашева All rights reserved.
