Разбираш ли, мамо?
Разбираш ли, мамо...
ужасно ми липсваш!
И ти, и дома ти. И ласките също.
Животът е тежък и взе да ми писва
да бъда голяма,
без право на връщане.
Звъня ти по два пъти седмично вечер.
По навик те питам:
"Добре ли се чувстваш?"
Но зная, за истини късно е вече.
Лъжите ни станаха цяло
изкуство.
Разказвам ти някакви битови случки
и правя се, често, на много щастлива.
А иначе вия сама,
като куче,
наметнала расо от прясна коприва.
Тежи ми на плещите, че не успявам
да дойда, да хвана ръцете ти топли
и ти да почувстваш, че аз съм голяма
да хвърлиш по мен, и проблеми, и вопли.
Тежи ми, че татко си тръгна без
"Сбогом"
(аз още сънувам, че плача му в скута)
Тежи ми, обаче мълча (...Слава Бого..)
че ако извикам, небето ще срутя.
Настройвам се пак да ти звънна.
И плавно
затварям очи и лъжите си сричам:
"Добре съм, добре съм," повтарям си бавно.
И лъжа, и лъжа! Защото обичам те!
© Деница Гарелова All rights reserved.
